Мисля си за Ботев. За това как един поет е поел по пътя на революционера и как свършва този път. Дали е бил разочарован мигове преди края? Дали е съжалявал? Бил ли е уплашен? Разбира се, че да, но на кого му пука, освен на този, който си е сложил главата в торбата.
Историята не я касаят мислите и вътрешните терзания, а действията. С какъв акъл или липсата му ще тръгнеш на сигурна смърт заради освобождение на хора, на повечето от които дори не им пука за това. Къде започва надеждата и къде свършва вярата? И да си пиян, ще изтрезнееш при така поставените обстоятелства. Дали си е заслужавало? Разбира се, че не, но иначе Ботев щеше да е само един велик поет. Един от многото. И трябва ли да загинеш за една идея, за да ти се чудят съвременниците, а и поколения след това: Герой ли си или си луд? И кой от нас, днес ще посмее? Та ние имаме толкова проблеми със здравето, с децата, с работата, със съседите, а и кредитите… Не мисля.
Стигам до извода, че инерцията е причината за геройството. Инерцията и незнанието. Да се приближаваш до едно събитие заради желанието си и плановете, които няма да имат абсолютно нищо общо с това, което ще се случи, а когато се случи, вече няма как да избягаш и да се скриеш. Просто си там. Едва ли Ботев и Левски са искали да умрат. Никой не иска, освен шашавите камикадзета. Всеки герой предполагам има други планове за бъдещето си, но… когато смъртта дойде, плановете изчезват и пред човек остава изборът да се предаде или да се бори. Да почне да хленчи и да се моли за живота си или да се бори, за да получи достойна смърт.
Така виждам разликата между героя и обикновения мъртвец. Последните мигове от времето му. Тогава плановете изглеждат смешни, а проблемите – жалки. Мога само да се поклоня пред хората избрали достойната смърт пред жалкото съществувание. Днес сме само бледи сенки на силните хора, които са обитавали тези земи и се явяват наши предци. Но и времената тогава са били тежки. Днес се оплакваме повече от необходимото. Имаме достатъчно, за да бъдем щастливи, но искаме и още, защото се сравняваме с останалите. Такива сме си човеците. Половината от времето си създаваме сами проблеми, а през останалото ги оправяме. А ако нямаме – ще си ги измислим.
Нека се радваме повече, че живеем във време, в което животът е прекрасен и няма война, а щастието зависи от личния избор. Но и нека не забравяме, че в стремежа да натрупаш повече, винаги стои възможността да загубиш и това, което имаш. Ще завърша със следното: Толкова са затрупани и изкривени възприятията ни от ненужна информация, че дори Ботев и Левски да живееха днес между нас, щяха да бъдат немили-недраги, без медийно внимание, обществен интерес и най-вероятно в зандана.
Амин.
